Задължителната медиация е противоконституционна

Контекст

През Юли 2022г., Висшия съдебен съвет представя проект за въвеждането на задължителната първа медиационна среща. Предвижда 13% от делата в съдилищата до 2025 г. да се насочват за медиация.

При представянето за гласуване в Народното събрание, заместник- министър Юлия Ковачева изказва следното

Въвеждането на задължителната съдебна медиация поддържаме, че ще доведе до утвърждаване на културата на споразумението като начин за разрешаване на споровете

Народното събрание прие на второ четене промените в Закона за медиацията. Отмени предвидената в законопроекта санкция за бойкотирането на процедурата от някоя от страните – тя да плаща разноските, независимо от изхода на делото.

Решението

На 28.03.2024 г. Конституционният съд е допуснал за разглеждане по същество искането на Висшия адвокатски съвет. Решението е взето на 1 Юли - деня, в който са предвидени измененията в законите да влязат в сила.

Съдиите отчитат становището в подкрепа на измененията:

Обръща се внимание, че законът не задължава страните да постигнат споразумение, а само да се ангажират с първа среща в процедура по медиация.

Въпреки това определят:

Без значение е, че принудата е насочена не към сключване на споразумение за извънсъдебно уреждане на спора, а към разговори и преговори за изясняване на същността на спора, уточняване на взаимноприемливи варианти на решения и очертаване на възможната рамка на споразумение (члчл. 13, ал. 4 ЗМ). Това е така, тъй като по естеството си преговорите са част от процеса на постигане на съгласие, което е намерило израз и в предвидената в чл. 12 от Закона за задълженията и договорите отговорност за вреди от недобросъвестно поведение при водене на преговори и сключване на договори, разглеждани като единен процес… Самата законодателна идея за търсене на „взаимноприемливи варианти“ логически предполага необходимостта всяка от страните да направи компромис с поддържаната от нея теза относно предмета на делото, и в този смисъл държавната принуда е насочена към участие в процедура, чието успешно приключване предполага страната да вземе решение, действайки (по допускане) срещу разбирането си за собствения интерес и под заплахата да бъде санкционирана поради неучастие в процедурата.

Под „взаимноприемливи варианти“ аз разбирам именно, че решението е в собствен интерес. Тук става въпрос за философското значение на понятието интерес. То невинаги съвпада с позицията на участника в спор (“теза” в горния цитат). Например - позицията ми е “искам да накарам другата страна да съжалява”, а реално интересът да е “искам да получа признание за моя принос” и наказанието на другата страна да е компенсация, която само частично удовлетворява този дълбок интерес.

Основният проблем, който установяват съдиите е:

допустимо ли е от гледна точка на Основния закон неучастието в една процедура, подчинена на принципа на свободната воля, да бъде скрепено с налагане на имуществени санкции, т.е. с елемент на принуда.

Финансовата санкция важи единствено когато страната не се яви на срещата.

Особено мнение

В коментар пред медии единственият съдя, който решава различно - Соня Янкулова счита, че е пропусната голяма възможност:

Уcтaнoвявaнeтo нa пpoтивoĸoнcтитyциoннocттa нa тaзи paзпopeдбa [бел. ред. чл. 78а, ал. 2, изр. 2 Гражданско Процесуален Кодекс] би дoвeлo дo oтпaдaнe нa ocнoвния мoтив зa пpoтивoĸoнcтитyциoннocт нa цeлия „нopмeн ĸoмплeĸc“ и би oтĸpилo възмoжнocттa зa пpилaгaнe нa oбщoтo пpaвилo нa чл. 78 ГΠK, вĸлючитeлнo и нa ycтaнoвeнoтo в нeгo ocвoбoждaвaнe oт paзнocĸи нa oпpeдeлeн ĸpъг лицa.

Нещо повече:

Дали и доколко те [бел. ред. разпоредбите] са целесъобразни не е от компетентността на Съда да преценява.

Какво предстои?

Решенията на конституционния съд не подлежат на обжалване. Следователно само промени в закона са изход от ситуацията.

Предвид нестабилната политическа обстановка в държавата тази инициатива е много вероятно да бъде оставена за неопределено време.

Това е исторически пропуск за промяна на културата на народа към повече етичност.